ПРОИЗВЕДЕНО В КИТАЙ
Мемоари за любовта и труда
От Anna Qu
КЪЩА ОТ ПЪЧКИ
Мемоари
От Ли Тран
Винаги, когато кажа на моя китайски дядо, че го обичам, той ме потупва по гърба и казва „ОК“. Понякога получавам усмивка и кимване. Никога не съм го чувал да казва „любов“ на глас, но знам, че когато заспя в хола му след домашно приготвена храна, се събуждам с две завивки, натрупани върху мен. Знам, че когато се кача в колата си, той вика: „Колан!“ и пълни багажника ми с оризови бисквити, ананасови сладкиши и портокали. Когато любовта не е изрично изразена, вие се научавате да я търсите. „Произведено в Китай“ на Ана Ку и „Къщата от пръчки“ на Ли Тран улавят объркването и чудото на живота, прекаран в търсене.
И двете разказват историите на момичета, родени в Азия, които имигрират в Ню Йорк и са изложени на ранен етап на условия на изпотяване в Куинс; Ку отрязва разхлабени конци от ръкавите в семейната фабрика за облекло, докато Тран сглобява панталони на пода на хола си. Родителите им са емоционално и физически малтретирани; керамичните купи и телените закачалки се превръщат в оръжия, а острите думи внушават чувство за безполезност и срам. Въпреки че и двамата успяват да стигнат до колеж, нито един не може да се отърси от чувството, че тя не заслужава. Скелетите на техните истории вървят успоредно, но всеки глас и живот са свои. Тран се колебае между нежност и тих гняв, докато разказът на Ку е изпъстрен с горчивина и болка.
Тъй като американците от азиатски произход са събрани в един монолит, аз се наслаждавам на детайлите, които отличават радостите на Ку и Тран. Ку обича да чете „Goosebumps“ на Р. Л. Стайн; Тран е трогнат до сълзи от „The Bluest Eye“ на Тони Морисън. Ку и нейният дядо „се сбиха с клечки за последното парче свинско сърце“, а Тран замрази кашони с шоколадово мляко, за да „рови лъжицата си в сладките, ледени парчета“. Ку беше успокоена да спи от „щракането и грохота на пластмасови плочки, смесени върху стара маса за маджонг“, докато Тран направи дом за хлебарка в стените на ръцете си. И двамата отбелязват сложността на идентичността: културната пропаст между втория баща на Qu от Тайван и нейната майка от континента, говореща мандарин и уенжунски; усложненията на асимилацията за родителите на Тран, подигравани от други виетнамски американци, че говорят китайския диалект Teochew.
За всеки автор детството означава безсилие, подхранвано от непредвидимата жестокост на родителите. На 8 Тран има късогледство, но баща й отказва да й вземе очилата, вярвайки, че късогледството е правителствена конспирация. „Не бях добре“, пише Тран за размазаните черни дъски и главоболието. „Нямах към кого да се обърна; никога не ми е хрумвало, че трябва да кажа на някого в училище. Ку също страда, прекарва часове във фабриката след училище, диша мъх, прасците й са подути от стоене. През нощта тя се бори срещу гнева на майка си, наказана, когато щорите не са избърсани правилно.
Изглежда просто; ако имате нужда от помощ, потърсете я. Но Ку и Тран се страхуват, че протягането на ръка ще влоши нещата, предавайки се на системи, на които инстинктивно не вярват. Когато Тран се разпада и признава слепотата си пред училището, нейният съветник докладва случай на пренебрегване на дете на Администрацията за услуги за деца без разрешението на Тран. A.C.S. служители пристигат на вратата на Тран и същата нощ осеяните от войната кошмари на баща й се завръщат. Тран обвинява себе си за психическия му сътресение и нахлува през вратата на своя съветник. „Дори не се опита да разбереш“, казва Тран. „Той прекара почти десетилетие в затвора. Той не е прав в главата. Той никога не се е опитвал да ме нарани. Той просто не знае нищо по-добро.
Най-поразителното е преждевременното съзнание на тези млади момичета, че западните авторитетни фигури нямат капацитета да гледат на родителите си имигранти като на сложни личности с трудно минало, намалявайки културните различия и реакциите на травма от лошото родителство. Ку също се доверява на училищния си съветник по ориентиране, г-жа В., която след това прави анонимно обаждане от нейно име до службите за деца. „Г-жо В. имаше акцент от Куинс и малко или никакво разбиране за това какво означава да си китаец и да израстнеш китайски американец,” пише Qu. „Тя не знаеше какво трябваше да преодолеят родителите ми и какъв натиск изпитвах. ... Тя слушаше, но много неща оставаха невъзможни.”
Детето имигрант копнее да бъде разбрано и да освободи своите истини, като същевременно е натоварено със задачата да запази човечността на родителите си. Детето е единственото, което носи малък челник, опитвайки се да проникне в миналото на родителите си и да изрови историите, които ще намерят източника на тяхното непостоянно поведение, заровен страх и спорадично насилие, осигурявайки по-прощаващ обектив. Бащата на Тран „ни биеше, когато не разбирахме домашното си по математика. Той щеше да ни даде уравнения за решаване, преди да си легнем вечерта и да ни тества върху тях на сутринта. Аутсайдер може да нарече това родителство на тигър, но Тран научава, че математическите умения на баща й – които му осигуряват работа „начертаване на координати за бомби“ във войната във Виетнам – „го спасяват да не излезе на бойното поле и да бъде застрелян“. Така че, осъзнава тя, „не беше само въпрос на разбиране на числата. Той се опитваше да спаси живота ни.
Майката на Ку е обезсърчаваща фигура, властна, капризна, пренебрежителна, склонна да вкисва енергията у дома. „На никой не му пука за теб“, казва тя на Ку. „Мислиш ли, че щеше да си тук, ако не бях аз? Знаеш ли какъв си късметлия?“ Но по-късно Ку ни дава сцена, в която майка й, пристигайки в Съединените щати, седи сама на пода и яде сандвич с фъстъчено масло. Тя ни показва начина, по който майка й произнася „cel-bry-tion“. Ку трябва да се съобрази с този продължаващ дисонанс, когато злодейката внезапно омеква и се свива, обезоръжена и дезориентирана в общество, което често я инфантилизира, бъркайки фрагментирания английски с липса на интелигентност. По същия начин в маникюрния салон, където работят, Тран гледа „майка ми, сега на 50 години, прегърбена над купата за педикюр, треперещи ръце, неспособна да разбере, неспособна да общува“ и това „беше почти повече, отколкото можех да понеса. ” Това е родителят, когото детето чувства длъжно да защити.
Борбата и за двамата автори изглежда задържа всички тези противоречиви емоции едновременно. Да защити родителя, докато бяга от нея. Да прощавате злоупотребата, без да я извинявате. Да бъда благодарен за тяхната жертва и да казвам, че имах нужда от повече, отколкото ти ми даде. Всеки Ку и Тран зачитат тези сложности, казват ни, че не е било предназначено да преглътнем болката си и да оцелеем в този свят без системи за поддръжка. Позволено ви е да желаете, да оформяте тъгата си, да търсите животи, които се простират отвъд стените, в които сте израснали. Те говорят за недостатъците на родителите си, не за да уличат, а за да предотвратят повторението на тези модели. Любовта, макар и никога явна, не липсва. То живее в аромата на „чесън, лимонова трева, звездовиден анасон, червен пипер и чили масло“ и в звука на майката на Тран, която казва: „Ще ти направя купа“.